Петрохан, убийците на животни и ловците — три лица на една болна държава
Какво общество създадохме след толкова години, в които властта ни учеше, че всичко е въпрос на връзки, влияние, пари и търпение? Днес виждаме последствията не само в политиката, а навсякъде около нас — в жестокостта, в безразличието, в липсата на уважение към живота и в усещането, че всеки може да прави каквото си поиска, стига да не бъде хванат. Случаите около Петрохан, жестокостта към животни и скандалите около ловците са само различни проявления на една по-дълбока болест.
Това ли е „Бойковщината“? Може би не е честно всички проблеми на обществото да бъдат сложени върху един човек. Но е честно да попитаме какво оставиха след себе си години управление, в които държавата често изглеждаше като територия на своите хора, а не като дом на всички граждани. Когато години наред виждаш безнаказаност, корупционни скандали и усещане, че за едни правилата са различни, постепенно започваш да губиш вяра не само в институциите, а и в самите ценности.
Най-тъжното е, че тази липса на ценности вече се вижда в начина, по който възпитаваме децата си. Те растат сред телефони, социални мрежи и постоянна агресия, но често без най-важното — родителско присъствие, разговор и подкрепа. Не им показваме достатъчно какво означава да бъдеш човек. Не им даваме достатъчно мечти и посока. После се чудим защо част от тях търсят внимание чрез агресия, унижение и жестокост.
А междувременно държавата продължава да ни предлага асфалт като доказателство за успех. Но хората нямат нужда само от магистрали — особено когато качеството им е спорно и когато около тях постоянно остават съмнения за източване и злоупотреби. Хората имат нужда от нормални доходи, достъпно и качествено здравеопазване, добро образование, сигурност и справедливост. Имат нужда да знаят, че когато плащат данъците си, тези пари няма просто да бъдат разпределени между „наши хора“.
Защото държавата не е магистрала. Държавата са хората.
И когато човек не може да си позволи лечение, когато младият няма перспектива, когато възрастният брои стотинките си, когато родителят няма време за детето си, а детето няма мечта за утрешния ден — тогава проблемът не е само икономически. Това вече е морална криза.
Може да сменяме правителства, партии и лица. Но ако не променим отношението си към живота, към труда, към семейството, към закона и към другия човек, нищо няма да се промени истински.
Защото най-страшното, което роди годините на прехода и политическата безпътица, не е поредният скандал.
Най-страшното е примирението.
Примирихме се да живеем така. Примирихме се да питаме „Какво да направим?“ и да отговаряме „Нищо няма да се промени“. Примирихме се с корупцията, с беззаконието, с агресията и с липсата на морал.
Ако искаме различна държава, първо трябва отново да поискаме да бъдем различно общество.
