Връщате ме в миналия век, в 93-та още не бяхме чували за  лайфстайл списания, само разлиствахме лъскавите западни издания. Първото  и то много успешно такова списание бе Клуб М - то оцеля на пазара над 15 години и в сравнение с  днешните  жълти издания, задържа ниво.

Лейди Журнал бе замислено като женския му огледален образ. Материалът с Волен Сидеров бе поместен именно там - казвам материала, защото концепцията за текст и илюстрация беше обща. Не сме търсели груба сензация, камо ли компрометиране. Идеята ни, към която Волен смело се приобщи - чест му прави! - бе да съблечем образа му от лъжи, митове и инсинуации - да разкажем неговата версия за сиптомите на смъртта на СДС /93-а!/, за в."Демокрация", за сините ченгета, за Бога. Волен не е луд и никога не е бил - дори бих казала, че има силен автоконтрол.

Кресливостта му е за митингите, за подгряване на тълпите - в студио, пред медиите държането му е много премерено. Нито е луд, нито е глупав. Много от разбиранията му оттогава до днес очевидно са еволюирали - странно е, че мъж който изрече на нашите страници „Божиите заповеди не ме интересуват. Биха ми действали, ако действат на всички. Кой е Бог? Няма такова нещо. Аз съм си Бог." - 14 години по-късно завършва богословие.

Струва ми се, че основният му мотив бе реваншизмът - тогава беше страхотно обиден на съратниците си от СДС, някак изпадна от раздаването на карти, зае се с журналистика и полека сам или със съветници си намери „нишата" - националистическото знаме, което десните партии втренчени в Европа, изпуснаха.

С тези снимки много се спекулира. Tъркаляха ги къде ли не, вадеха ги от контекст и ги ползваха като компромат. За мен това, че Волен се нави да участва в тази журналистическа авантюра - в ония времена, когато фолкпевиците са били блян само в очите на бащите си, а мъжете се събличаха голи, само за да позират в Художествената академия за хонорар, е признак на вътрешна свобода. И на кураж. Защото всички мъже имат пишлета, но не всички „топки".

 източник: сп. "Слава"